Моята история: доброволецът V

През годините никога не съм усещала подкрепа за нещата, които силно ме вълнуват и на които съм искала да се посветя – още когато бях съвсем малка доминиращите емоции преди всичко се свързваха с недоверие и несигурност относно средата около мен, заради цялото напрежение и недоизказаност между членовете на семейството ми. Не съм страдала от тези обстоятелства, или може би тогава не съм приемала концепцията за тъга като валидна и приложима, защото бях изпълнена с несломима амбиция да търся и следвам всичко, което ми е интересно и да съм изпълнена с главозамайваща любознателност за света, независимо от одобрението или преценката на другите същества около мен.

Първите нотки на привличане към женския пол се появиха още преди да започна училище, под формата на силна симпатия към моите най-добри приятелки и желание за прекарване на повече време с тях. След някаква игра „на семейство” със съседско момиче, по време на прибирането вкъщи майка ми - като наблюдател на целия процес - ме попита дали всъщност не харесвам момичета. Тогава с цялата си увереност и самочувствие заявих, че всъщност тя много правилно се е ориентирала и се радвам, че повдига темата. Тя се разсмя и каза, че нещата ще преминат.

Първата ми целувка с жена се случи, когато бях на 13 години. Не бих казала, че беше нещо адски дългоочаквано или тръпнещо, защото се разви напълно случайно и тогава далеч не бях формирала желанието си за това да изградя нещо с някого, нито представата за това какво търся и какво мога да дам на човека до себе си. Относно сексуалната си ориентация не съм имала питания или съмнения, защото всичко се е случвало изцяло някак интегрално в съзнанието и тялото ми и не съм се борила или дори не съм си задавала въпроси защо едно нещо е така, а друго му противоречи. Приемах всичко, което душата индикира като потребност.

Първата ми връзка с жена се случи, когато бях на 17 години. Едно изключително разклащащо из основи преживяване с най-опустошителните емоции – предполагам, като всяка първа любов, независимо каква и как сформирана. Тогава реших да споделя на майка ми за това мое щастие, тръгвайки от разбирането, че до момента сме се справяли с живота и всички негови удоволствия и неволи единствено двете (родителите ми са разведени и аз не комуникирам с баща си). Не очаквах нищо конкретно, със сигурност се страхувах, но не исках повече да издържам на всички излишни въпроси и странни тайни, които намирах за абсолютно неестествени. Така точно на Коледа се случи заветният миг. Когато тя научи, започна да плаче и излезе от вкъщи през нощта. В поредица от няколко дни отиде на психолог и постоянно приемаше успокоителни. Тук е моментът да кажа, че си обяснявам всяко нейно последващо действие – цялата дезинформираност, спекулация и предразсъдъци в медийното и общественото пространство са причина за адско и почти необратимо объркване относно хомосексуалността. В последствие, след като тази тема бе обсъдена и поставена на дневен ред пред всички членове на семейството ми, които приемаха това за възможно най-лошият вариант на света и най-развратното съществуващо поведение, напълно разочаровани и озадачени и срамуващи се, решиха да ме изпратят в друга държава при роднини (майка ми имаше пълните родителски права, а аз нямах пълнолетие), за да се отдалеча за малко от тази порочна среда и по възможност „фазата” да премине безболезнено. Там прекарах няколко седмици в увещания за по-светло и мирно бъдеще, ако просто се откажа от това налудничаво поведение и приема правотата им, във всевъзможни психически и физически заплахи за мен и за приятелката ми. Не мисля, че има нужда от подробности или от сантиментални обяснения за отношението и условията там, за пълнокръвната липса на емпатия и опит за отваряне на сетивата към различното. Проблемът дори не е в епитетите, нито в късните нощи с повтарящи се сънища, посветени само на едно момиче, нито в това, че семейството се предполага да е пространство на любов, което те учи на поведението ти към другите. Обидата в моите очи беше непростима (и още е) спрямо личното ми достойнство и ценности за това, че едно човешко същество е способно да причини нещо такова на друго човешко същество без да уважи личния му избор, граници и преценка, нещата бяха изцяло принципни след блокирането на всякакъв тип опит за досег и нежност. Не мога да кажа и още не знам как се преживява каквато и да е травма и изобщо какво се дефинира като несравнимо агресивна и интензивна ситуация, която би преборила всекиго с по-лабилна психика. Само вярвам, че не всеки открива инструменти, не всеки има шанс и че съществуват много по-болезнени истории и че десетки тийнейджъри по света се самоубиват заради същата тази липса на сензитивност.

От една страна съм благодарна, че нещо такова се случи на невръстна възраст и отрано разбрах, че съм сама и че трябва да се справя напълно независимо с всичко, което ми предстои. Върнахме се след няколко седмици, довърших образованието си в България сред безброй тайни; вглъбяване с цел самосъхранение и с всички най-съкровени моменти преживени скрито в безумно силен инстинкт за оцеляване, и след като навърших 18 започнах да чертая своя път, работих на няколко места и смених града.

Това е причината да вярвам, че от "Сингъл Степ" има огромна неписана, недостигната и непотърсена нужда – благодарение на тази кауза аз мога да опитам да помогна и да предпазя други хора, да апелирам към безопасност и малко повече размисъл преди предприемането на каквито и да е стъпки към разкриването. Нещата със семейството никога не са лесни, а и като цяло отношенията между хората на всички нива са безкрайно комплексни и никога нямат един завършен вид. Но наистина е важно да си помагаме и да се стремим към осъзнаване на несправедливостта в света, по възможност и да се борим, и да прощаваме – и най-вече, никога да не таим негативни емоции в себе си, а да превръщаме тази болка в гориво за градеж и да култивираме енергия за нещо красиво и споделено.

В.

Доброволците на "Сингъл Степ" работят на онлайн чата за подкрепа всеки ден от 20:00 до 23:00 часа.

Photo by Jiroe on Unsplash