Носим преживяванията върху себе си

Носим преживяванията върху себе си. Тялото има коварна памет. Мускулите и ставите пазят отпечатък от всяко действие, на което ги подлагаме. Запис или ехо от всички случки.

Мускулна треска в прасците или леко разхлабена тазобедрена става след цял ден в снега с тежки зимни ботуши. Малък танц с рамото или поклащане на бедрата – жестове, които да насърчат майка ти да те запише на уроци по танци. Срам или безпомощност от учителя, който винаги те удря по коленете, за да те накара да ги изпънеш. Всички носим някъде в телата си напрежение, неразрешена травма или чувството, че никога няма да бъдем това, което останалите очакват от нас. Много терапии са съсредоточават именно върху това да проследят и намерят напрежението из тялото, за да го успокоят като уплашена котка, която трябва да бъде умиловена до послушание.

Ако вземеш случаен, напълно обикновен влак в Ню Йорк, в него ще забележиш шепа глътнати кореми, сковани очни ябълки и високо вдигнати рамене, крещящи “не ми влизай в пространството!” Първият път, в който бившият ми приятел ме целуна както трябва на дневна светлина бе на летище Ла Гуардия в деня, в който пристигнах за първи път в града, ден преди постъпване в университета. По тялото ми плъзна страх по-бърз от осъзнаването, че точно неговите устни са тези, които съм избрал да целувам отново и отново. Беше същият страх, който моята хомофобска държава възпитава в млади тела, изразен в напрегнато озъртане, затруднено дишане и приведени рамене.

След първата целувка в последните масленослънчеви часове на деня, се добрахме бързо до хотелската стая, подремнахме и излязохме на разходка и вечеря в Сохо. Колко непознато и същевременно естествено усещане да водя толкова хубав мъж за ръка, две ръце вплетени една в друга – солипсизъм от плът и жили. Длани, топли от щастие.

Спомням си всичко това докато фуча из парижкото метро. Изпочупената станция се размазва, и с ъгъла на окото си виждам двойка, която се държи за ръка. Открехвам плах поглед към спокойната им разходка точно когато моят влак влиза в тунела. Прост поглед към нея с уверена усмивка – той, млад и силен. Изведнъж се намирам не само на перона в Париж, а и на летището в Ню Йорк, и улиците на Сохо.

Дали бихме се държали за ръце с бившия ми приятел в Париж? Или в Ню Йорк или Файър Айлънд? Или в онези хубави части на Осло, приятелски очертани от момче, поканило ме на среща: “Тук можем да се държим за ръце. Там не можем да се държим за ръце.” Докато говорим, споделената ни мускулна памет забързва стъпките и сковава раменете ни.

Когато става въпрос за queer видимост, всички физически действия бързо се превръщат в игра на руска рулетка. Всяко действие включва груба сметка за сигурността ти - географски, демографски и психологически анализ на това какво би и не би те изложило на опасност. За по-лесно просто се връщаш към познатите преживявания на тялото си. Може да не са били доброволни, но поне можеш да ги носиш като собствени.

Файър Айлънд изглежда твърде далече, само за да можем да се хванем за ръка.

Коста Каракашян

Илюстрация: Gustav Steenkamp @art_by_gustav_henri