Днес в GenerationArt ви представяме Мартин Върбанов. Оставяме го да ви разкаже за своя път в изкуството, за артистичните си мечти и за творчеството си.

„Казвам се Мартин Върбанов и театърът е мой спътник. Приключението ми в театралния свят започна още в ранно детство. Израснах в театъра на родителите ми и до ден днешен нямам категорична преценка дали театърът бе избор или амалгама от дълбоко закодиран ген и душевен опит. Преди четири години имах радостта да осъществя бляна към театъра в професия, защото преди точно четири години бях приет в НАТФИЗ ”Кръстьо Сарафов”. Академията ми даде ясната представа, че любимото ми изкуство всъщност е безкрайно, а също и безкрайно трудоемко. Трудът от своя страна облагородява човека и дава своите плодове. Плодовете в този сценарий са спектаклите „Любовта на Дон Перлимплин” по Ф.Г. Лорка, „Бяла приказка” от Валери Петров и „Случайна Гара” по разказите на Чудомир, Елин Пелин и Йордан Радичков. Забравих да споделя, че съм куклен актьор и все пак като такъв се развивам в танца, поезията и др. С прости думи обичам да се предизвиквам и колкото са по-големи предизвикателствата, толкова по-голяма е силата, заложена в нас, за да ги надмогнем.

Вдъхновението е производно на възхищението, а в моя случай и на възмущението. Стимулът ми за творчество е всичко онова, което тласка поносимостта и търпението ми до стената. Желанието за творчество се ражда от конфликта на красотата и разрухата в света, който, както вече сигурно разбрахте, виждам далеч по-вълшебен, отколкото черен, бял или сив. Театърът ми дава полето да изкажа различни истории, а понякога и моите собствени. Театралното изкуството предоставя възможността да изведем божествеността от човека. То разчупва нашите установени представи, граници и рамки и отваря място в съзнанието и душата за най-същественото изкуство, а именно промяната. Вдъхновението ми е вярата, че мога да променя поне с малко материята. Например да помогна на едно тъжно дете да се усмихне. По-горе споменах за предизвикателства. Всъщност в ущърб на лъжата, единственото истинско предизвикателство, стоящо по пътя ми, съм самият аз.“

Мартин споделя и някои от своите стихове с публиката.