Моята история: Н.Н.
15.04.2018
Иван Димов закри тазгодишния TEDxAUBG
20.04.2018
Конкурс за есе: Какво преодолях, за да бъда себе си
На 20-ти април започват снимките на новия проект на "Сингъл Степ", с участието на световноизвестни филмови професионалисти, които ентусиазирано подкрепят каузата ни.
По този повод обявихме конкурс за есе "Какво преодолях, за да бъда себе си", като победителят ще ни дойде на гости по време на сета, а тук публикуваме топ три от най-добрите текстове.
Благодарим на всички, които ни изпратиха личните си истории и споделиха своите уроци с нас!
"Успях да се превърна в човек, който не се предава, мечтае много силно и търси щастието"
Н.В., 16 г., победител
Никога не съм си представяла, че ще съм от другата страна. Повечето от нас постоянно слушаме различни истории за деца и семейства, които преминават през много трудности, но колко от нас успяват да си представят какво ще бъде ако ние сме на тяхно място. Всъщност никой не може да си представи какво е без да го изпита.
За няколко години ми се наложи да премина през много неща, за който едно дете няма как да бъде готово. Няколко дни след 11-тия ми рожден ден, родителите ми обявиха, че ще се развеждат. Представих си всички онези пъти, които ги чувах как се карат, в които гледах майка си едва поемаща си въздух. Помислих си, че може би така ще са по-щастливи и така и ние ще бъдем по-добре.
След развода човека, към който изпитвах най-силна обич се промени. Между мен и баща ми винаги е имало много силна връзка. Мислех, че той ме разбира и ще ме подкрепи за всяко нещо. Да, обаче с времето сякаш започнах да губя неговата подкрепа макар да ми казваше, че винаги ще е зад мен. Мечтаех да бъда актриса. Когато започнах да споделям тази мечта той ми каза, че нямам талант. Но това беше моята мечта. Мечтаех за това толкова силно, че нямаше как просто да я загърбя. Реших, че напук на неговите думи ще постигна всичко това, за което мечтаех в този момент.
Малко след всичко това започнах да боледувам. Направиха ми биопсия на лимфен възел. С времето започнах да изглеждам различно. Врата ми беше двойно, може би тройно по-голям от на другите хора. Не можех да търпя повече. В продължение на дни не ставах от леглото и не излизах. Срамувах се от начина, по който изглеждах. Исках всичко да приключи. Тогава си казах, че няма да се предам. Имах мечти и цели, които трябва да следвам и нямаше да позволя нищо да ме спре. Преминах през 8 курса химиотерапия като всеки един беше съставен от две 4-5 часови вливания в месеца. През това време имах много моменти когато просто исках да се откажа, но мама беше непрестанно до мен и ми помагаше да обичам живота. Тя ми показваше, че си струва да се бориш. Струва си да се бориш за това да имаш възможността да изживееш щастието от това да преследваш мечтите си и една по една да ги постигаш. Струва си да се бориш за да живееш. Ходех на училище през цялото време. Всяка сутрин се събуждах с мисълта, че ще изживея този ден възможно най-пълноценно, за да може когато дойдат лошите дни да си мисля за хубавите и да си представям как само след няколко часа всичко ще е преминало. След по малко от година се чувствах напълно добре.
Направих третото си изследване и след няколко дни получихме резултатите. Този път всичко се беше получило точно както трябва. Вече не бях болна. Дълго време се притеснявах да разказвам историята си с подробности. Не исках да ме съжаляват. На никого не позволих да се държи с мен като с болно момиче. Осъзнах, че винаги ще има някой който ще те съжали. Истината е че хората, който съжаляваме заради това, което им се е случило са много по-силни. След всичко, което ми се случи аз разбрах, коя съм всъщност, за какво мечтая, към какво се целя и колко мога да понеса. Ако можех да върна времето назад не бих променила нищо. Всички неща, които ми се случиха ме изградиха като човек. Станах точно такава каквато от малка искам да бъда. Въпреки всичките падения и за миг не спрях да мечтая, да летя в облаците. Обичам да летя, така намирам смисъл в това да се боря. Успях да се превърна в човек, който не се предава, мечтае много силно и търси щастието, дори да му казват, че е невъзможно да го намери там, където го търси.
Имах една мечта когато бях на 11 и тя беше да стана актриса. Сега когато съм на 16 мечтата ми все още е киното.
"Никой друг освен мен не можеше да направи тази крачка напред"
Н.Н., 18 г.
Какво преодолях за да бъда себе си? Отговорът е един единствен: себе си. Това беше най-важният момент от живота ми, моментът, в който осъзнах, че аз самият съм бил непреодолимата стена.
Мислим си, че когато игнорираме дадено нещо, то не съществува. Опитваме се да сме като всички останали - безцветни и еднакви. Вярваме в мисълта, че да си ''различен'' е нещо срамно или недопустимо. Страхуваме се, че когато се отцепим от тълпата, ще сме самотни, изоставени, предадени. Страхуваме се от обидите, странните погледи, които ни съдят без дори да ни познават. Търсим вината в себе си. Влизаме в една отдавна загубена война.
И аз бях част от тази мрачна тълпа, която ни кара да се страхуваме да показваме истинските си цветове. Мислех си,че само аз съм такъв, страхувах се от всяка своя мисъл. Не помня колко пъти съм се криел под любимото си детско одеяло и съм плакал за това, че хората нямат способността да осъзнаят, колко голяма въздействаща сила и влияние имат думите им... Никога няма да забравя онези погледи и обиди. Никога няма да им простя за това, че не могат да покажат и капка емпатия. Не мога да забравя и незаслужените ''шамари'' - физически и психически. Нито за също незаслужените ''уроци'' от хора, които даже и не познавах. Всеки един ден се превръщаше в ново и все по-трудно изпитание за мен. Бях изморен, отчаян и най-важното: сам .
Това продължи така докато осъзная силата си. След много дълги нощи, пълни със сълзи, размишлявания и анализи, най-накрая бях готов да се изправя пред най-големите си страхове. В този път на себеприемане и осъзнаване, най-важната и най-трудна е първата стъпка. След нея се чувствах без окови. Вече много добре знаех, че без цветове този свят нямаше да е същия. Вече не съществуваха непреодолимите стени.
Едва сега осъзнавах колко време и енергия съм загубил с отричането на непроменимата истина. АЗ БЯХ РАЗЛИЧЕН. Никой друг освен мен не можеше да направи тази крачка напред. Вече бях свободен и истински. Превърнах се в съвсем друг човек. Станах много по-самоуверен в себе си, изчезнаха онези страхове, които ме караха да се затворя в себе си. Разбрах колко велико чувство е да успееш да не си зависим от мнението на околните. Но когато преодолееш всичко това: хомофобията и нечовешкото излизане на сцената...Никога няма да забравя: ORLANDO, HARVEY MILK, CECE McDONALD, HANDE KADER и много други... Бих искал да знам какво е да си: себе си, нормален, приет, равен, свободен, отворен, обичан, щастлив... Бих искал да знам какво е чувството да не се чувстваш отхвърлен, да имаш равните права, да не ставаш мишена на тесногръдството и нечовешкото, да знаеш, че няма да изчезнеш заради хомофобията...
Въпреки всичко и всеки, тези, които успеят да преодолеят най-големите си страхове, никой няма силата да ги спре.
"Как така парче плат определя дали съм добър или лош човек?"
Вин, 18 г.
"So many things to confess, a universe of truths to say
in the so simple, but honest words, “I’m gay”
На майка ми
Не много често чуваме истории за нечия лична борба с хетеросексуалността и при все това на 14 аз си блъсках главата да разбера какво не ми е наред, чувствайки се толкова невероятно некомфортно в своята хетеросексуална сисджендър идентичност, за която хиляди биха убили, понеже тяхната собствена природа, толкова автентична и неповторима, разбиваше семейства и хвърляше хора в клиники за лечение на умствено болни. Просто не можех да го проумея, чувствах се в капан от страх да призная това, което отказвах да повярвам дори за себе си.
Така и не си го признах, което само направи водовъртежът от лудост, който ме удари след няколко години, една идея по-лесен за понасяне. С други думи, след няколко дни щях да обърна календара и да се подписвам като шестнайсетгодишен тийнейджър, когато нещо друго се обърна; резбата се обърна и то не просто се обърна, ами зави не на 180° градуса, ами някой я изби от строя и тя си литна така фриволно, че до ден-днешен не я знам на кой свят се намира и какво да му се не види я движи. Просто трябваше правилният човек да го предизвика. И то за мен е категорично вярно, че никоя възраст не е “подходяща” или по какъвто и да е начин по–лесна за поемане на подобен екзистенциален психически товар, но не ми стигаха хормоналните амплитуди и физическите ми проблеми със себе си, а сега и подобни кризи само допринесоха сладките шестнайсет никак не ми се усладят.
– Мамо, виж каква риза си купих! – отивам аз при нея с ентусиазъм, тя харесва този цвят.
– Я??
Мълчание.
– Пак мъжка.
Физически ме боли, най-често в очите. Не помня колко пъти подобни ситуации са ме карали да тръшна вратата на стаята си и да се разплача, защото едно нещо на света няма да разбера никога: как така парче плат определя дали съм добър или лош човек? Защо се ядосва толкова, когато си купя някоя мъжка дреха и се усмихва до уши всеки път, щом направя нещо поне малко “женствено”, но дори не повдига тон, когато получа лоша оценка или избягам от час?
Защото онази прословута “извратения”, която наричаме “джендър”, е по-страшна от това дали децата ни са прогресиращи личности, дали се стремят да растат ментално.
Не съм момче, защото за мен тази дума не означава нищо. Китарата не ме прави момче, нито ризата, нито късата коса. И розовата раница не ме прави момиче, нито балсамът за устни, или фактът, че гледам Gossip girl. Само и единствено умът ти може да раздава правосъдие по въпроса. Не лист хартия, оцветен в синьо или розово, с име и дата на раждане, не органи, и за Бога, само не и други хора, най-малкото те. Само умът ти. Пък моят си мълчи. И най-накрая реших да го послушам.
Истината е, че от тогава не е минало безбожно дълго време, но в четири години израстване за един тийнейджър се побира може би около десетилетие за възрастен. Та толкова време ми отне, от 14 до 18, да постигна сравнителен мир с вътрешното, поне по посочените теми. Защото на нас е разрешено да сме луди, затова се учим от постъпките си, но сме луди, защото се търсим и се създаваме, и изследваме и понякога стигаме крайности, но такова е началото на пътя към Аза. Пресечки и чакане на светофари и понякога пресичане на червено, друг път връщане по същата улица наобратно само и само за да разберем, че сме объркали завоя.
Крещях на любими, късах лични писма и прекратявах приятелства, и ходих при специалисти, и се криех, и бягах и се борех със сълзи, с болка, със знайното и незнайното, с тялото и с душата си, с ума и сърцето си. Какво преодолях, за да бъда себе си? Себе си и само себе си.
