Моята история: Н.Н.

Не знам откъде да започна? Нали знаете, понякога дори и най-смелите се превръщат в колебливи. Времето мина бързо. Или бавно? Бързо, в смяната на сезоните, бавно в мъчителното усещане за „различност“. Винаги бях „различният“. Още от малък. Живея в много малко общество с примитивно мислене. Помня всичките коментари, подмятания, обиди, онези погледи, които те изяждат отвътре. Когато бях по-малък, се стараех да бъда като другите. Това изискваше толкова много усилия, енергия, емоции… Пропиляни нощи със сълзи. Но уви, никога не се получаваше и точно тогава идваше и разочарованието от себе си. Все ми се струваше, че аз съм грешният, а те са правите. Не можеше нито умът ми, нито сърцето ми да проумее, защо точно аз бях „различният“. Чудех се, дали животът щеше да е по-лесен в кожата на другите. Но там местата бяха заети. Постоянно имах въпроси, които нямаха отговор. Всичко това ме доведе до едно: самотата.

Това беше един дълъг и труден път, който просто трябва да се извърви. Но, казват, че когато едно дете е наранено в детството си, тази рана никога не зараства. Помня всичко: неодобрението, извращението, „лекциите“. Хората, които уж са големи, ставаха толкова жалки и „малки“ в действията си. Когато станах на 16, вече знаех, че не съм като останалите. Вече добре осъзнавах и приемах себе си такъв, какъвто съм. Вече знаех, че Бог е дарил всекиго с различна красота и сила.

Знаех, че не съм сам, защото бях успял да си преодолея страховете и се бях разкрил на най-добрата си приятелка. Още помня този ден, страха, който изпитвах, притеснението… Но тя ме беше приела такъв, какъвто съм. И така беше започнал един процес на преоткриване. Спомням си, как за пръв път през живота си се чувствах свободен, щастлив, нямаше нужда от роли вече. Преоткривах и вътрешното си „аз“. Запознах се с истинската си същност. Осъзнах колко ограничаваща е самата идея за ограничения. Мислим си, че всеки родител обича детето си безусловно. Но, както винаги, реалността е друга. Когато събрах нужната смелост и се разкрих на майка ми, тя беше в голям шок. Въпреки, че аз вярвам в това, че всеки един родител знае и осъзнава какво е детето му. Просто някои избират да се преструват, че не съществува такова нещо. Тогава тя реагира добре. Беше ми казала, че какъвто и да съм, тя никога няма да спира да ме обича и да ме подкрепя. Усещах го така и аз. Но, когато стане дума за това, тя ме прекъсва или изобщо не иска да чува за това. И в този момент аз си задавам въпроса: дали наистина всеки човек е способен да обича без условия?

Ако някой ме попита дали съжалявам за това, че се разкрих, отговорът ми ще бъде категоричен – не. Вече много добре знам, че това нито е избор, нито нещо, което може да се промени. Не се срамувам от това, което съм. Въпросите, които нямат отговор, не станаха по-малко, няма и да станат. Но вече го няма разяждащия страх, няма го онова несправедливо отношение към себе си. Самоуважението и себеприемането ми дадоха огромна свобода и опора. Осъзнах, че тези неща, които ни разделят, не са различията ни, а неспособността ни да ги признаем и приемем. Кой знае, може би някой ден ще успеем да погледнем нещата от друг ъгъл.

Това е личната история на Н.Н., 17 г., изпратена ни от него.