Моята история: “Аз съм момче”

Вихрен Георгиев е първият гост-лектор в Digital Indie lab
29.03.2021
„Работа с пациенти с ХИВ инфекция в медицинската практика“
30.03.2021

Затворник на обществото и на собственото си тяло

"Терминът „трансджендър“ за пръв път ми стана познат преди 3 години. Но цял живот аз съм се чувствал като един затворник на обществото и на собственото си тяло.

Най-ранните ми спомени са това как в детската градина ни разпределят по групи и как малкото момче вътре в мен се чуди защо съм при момичетата, а не при момчетата. Дори на тази възраст, когато на едно дете няма как да му е „промит мозъка“ със „западна пропаганда“, то просто чувства. Е, аз от малък чувствах кой съм толкова силно, че беше невъзможно за майка ми да ми облече рокля, без да опищя целият блок, и без накрая да я убедя да ми я махне. Постоянно си играх с колички, разправях как ще порасна и ще стана футболист, или полицай.

Всяка мечта на едно малко момченце. Но беше ми странно едно нещо. Защо ме карат да обличам такива дрехи, да си играя с момичешки играчки, другите момчета не ги?

Почнах да порасвам, а и тогава социалните норми почнаха да се усещат повече. Почваш да правиш разлика между момчешко и момичешко, родителите ти ти казват, че не можеш да си играеш с колички вече, защото момичетата не правят така. И малкото момче в теб отново е тъжно. Мечтаех си просто да порасна с надеждата, че тогава ще стана момче някак магически. Молех родителите ми да ме подстрижат с къса коса и си спомням колко истински щастлив се почувствах, когато го направиха, но за кратко.

Дете във втори клас, но вече достатъчно голям, аз знаех защо когато продавачът ме нарече „момченце“, „малкият“, родителите ми го поправяха, казвайки „Не, това е дъщеря ни.“ Болката, която носиха тези думи е неописуема. Носят и до ден днешен. Чувството е сякаш вътре в тялото ти се крие някой и крещи с пълен глас „АЗ СЪМ МОМЧЕ“, но никой не го чува.

Училището беше депресиращо.

Подиграваха ми се, не че повечето деца не минават през това, но при мен сякаш знаеха, точно кое е слабото ми място. Нямах истински приятели, но максимално се опитвах да дружа с момчета. Играхме футбол заедно, всеки ден. Това беше един от малкото моменти, в които не се чувствах различен, а просто човек, просто едно момче. Всеки един друг момент обаче ми напомняше, че никой не ме вижда като това, което съм. Всички виждат просто няколко реда написани на лист хартия.

Бях депресиран, мислех си как ще трябва на балът си да нося рокля и да ме виждат като момиче и планирах как преди да дойде време за него ще се самоубия, защото няма да мога да го понеса. Не можех да живея с мисълта, че цял живот няма да имам шанса да освободя това момче от затвора, в който се намира.

Затвор поставен от обществото.

Затвор, поставен от хора, които дори не знаят как се чувствам. Един ден случайно се натъкнах на понятието „трансджендър“. И този ден тотално промени животът ми. Не можех да повярвам дълго време, че не съм сам, че не съм ненормален, че има хора като мен. Разбрах, че не е нужно вечно да живея в това тяло, което не чувствам мое, което не мога да позная, когато се погледна в огледалото. Не защото не отговарям на стандарта на красота, а защото това, което виждам, не съответства с половата ми идентичност. А колко съм се опитвал да го накарам да съответства…. но не става. Защото не съм придобил това чувство на съответствие, именно това, което ме прави транс, а съм се родил с него. Когато в последствие разбрах, че мога да сменя и личните си документи не мога да опиша какво щастие и надежда изпитах. Цял живот съм мразел да чувам „нея“, „тя“, „момичето“. Прекарвал съм не малко време, плачейки в училищните тоалетни точно заради това, защото момчето отвътре продължава да вика, но не бива чувано, докато всички други момчета около мен, с които не ни дели нищо друго, освен един хромозом, биват приемани така, както се чувстват. А аз се чувствам точно като тях. Уви, това какво пише на едно парче хартия наистина има толкова голямо значение. Преглъщал съм всичко, с надеждата, че един ден това ще свърши.

Дори и с много трудности и мъки, един ден ще изляза от съда, и от този ден нататък няма да чувам повече „тя“, когато става въпрос за мен.

И какво става накрая…. хора, които нямат понятие как се чувстваме, които никога не са се поинтересували да разберат какво е да си на нашето място, да изпитваш всички тези трудности, решават вместо нас, че това право трябва изобщо да не ни бъде дадено. А ние просто искаме нормален живот, искаме да имаме възможността да чувстваме по-малко болка от това, че сме имали късмета да се родим различни. Има хора, които не могат да живеят с това чувство и просто избират изобщо да не живеят. Има ги. И ги разбирам. Защото е трудно, когато половата ти идентичност е в разрез с пола ти. Да, има научно обяснение за това. Рядкост е, огромна, но е факт. Не е ненормално, просто е природа. Аз не съм по-малко човек, защото това някой да е с различна идентичност или сексуална ориентация, от „нормалната“, не го прави по-малко човек и по-малко заслужаващ права и възможност да се реализира, да има възможността да промени какво пише на този лист хартия, който за жалост в нашето общество ни определя."