Моята история: Д.Н.

Пет дни пълни с емоции белязаха CampOUT 2020
08.09.2020

Животът е прекрасен с всичките си палитри.

Винаги съм бил съвсем обикновено момче, израснал в що-годе нормално средно статистическо семейство. Друга тема на разговор е средата, в която израснах.

Майка ми е съвсем обикновена жена, която винаги се е старала децата и да имат всичко необходимо, доколкото това е възможно (аз и по-малкия ми брат). Винаги е била човекът, заемащ двойна родителска роля, принудително. Баща ми е най-големия ужас присъствал в живота ми. Дори не желая да го описвам.

Още от малък знаех, че нещо не ми е наред, подозирах, че нещо ми има, но не бях сигурен какво и най-вече как да го кажа, на кого да споделя. Децата в училище говореха за момичета, но аз като с много други неща, просто използвах фалшивата си маска, за да се слея с тълпата. Правех всичко необходимо, за да няма въпроси.

И така времето си отлетя. В училище никога не успях да се отпусна, да бъда себе си, никога не успях да намеря истински приятели. Настъпи време за университета. Старата песен на нов глас. Сближих се само с една колежка. Мина и замина университетът, всеки пое по своя път, а аз не бях сигурен накъде точно е моят път. Каквото и да правех не бях щастлив. Още от 8 клас се бях превърнал в геймър. Цялото си свободно време наливах в игрите. Спасяваха ме от реалността.

Чувствах се отвратително в кожата си. Чувствах се все едно изгнивам отвътре, все едно тези негативни чувства ме разяждат отвътре. Беше ми крив светът от отварянето на очите ми. Вбесявах се от факта, че виждам влюбени младежи насам-натам. Дразнех се на щастливите хора, които срещах, защо те бяха щастливи, а аз не, с какво бях заслужил това? Не можех да застана пред огледалото и да възприема, че аз съм гей. Защо аз? Та аз искам деца!!! Какво ще си помислят хората за мен? Как ще кажа на близките си? Вечните въпроси за приятелка. Многократно съм си помислял за самоубийства, но никога не успях да стигна до тънката граница и да я прекрача. Мислех си, че съм най-голямото изчадие, което се е раждало, което може да съществува. Нямах желание, амбиция за абсолютно нищо. Преди повече от година и половина бях попаднал на един гей филм. Този филм запали в мен искрата да добия смелост, до толкова голяма, че да започна да се разкривам.

След филма се разкрих пред брат си.

Общо взето беше изненада за него, но като цяло много добре го прие. Бях адски щастлив, но не ми беше достатъчно. Има хора, които са щастливи и нямат желание да се разкриват пред, когото и да било. Да, ама аз не бях от тях. Не си спомням точно кога и как, но един ден просто бях приел, че съм гей, че всичко, което съм си мислил преди е било за мое собствено успокоение. Бях приел, че няма как да се променя, такъв съм се родил. Това за мен беше адски голяма крачка, да приемеш себе си за човешко същество, а не за изверга, който преди виждах.

Изгледах доста съвети, мнения, видеа за разкриване пред близките и т.н. Това до някаква степен ме нахъса, даде ми някаква надежда, че не винаги нещата завършват зле, след като се разкриеш.

Един от важните съвети, от които бях запомнил е, че не трябва да се бърза, никой не те пришпорва. За всичко си има точен момент. Следващият човек пред, когото се разкрих беше братовчедка ми. За мое огромно щастие тя също реагира доста добре. В последствие две много важни и близки приятелки също разбраха за мен, и ме приеха по-добре, отколкото можех да си представя. Да се върнем на колежката от университета.

В крайна сметка се разкрих и пред нея, тя също беше доста толерантна спрямо мен.

Въпреки всички разкрития досега, на мен все още ми тежеше, че майка ми не знае за мен. В същата седмица, в която се разкрих пред приятелката от университета бях решен да призная и пред майка ми. Спомням си, че нямах смелостта да го изрека, затова го написах на листче. Мога да кажа, че определено ме прие, определено се отнесе с добронамереност, а не с омраза, както някои хора първосигнално действат. Отне и известно време да спре да се надява за мен. Това са нормални реакции. Хората различно приемат нещата.

Заслужаваше ли си? Абсолютно да. Целият стрес, цялото напрежение, да, заслужаваше си най-после да бъда себе си. Най-после да поема от чистия въздух, най-после да бъда щастлив. След като се приех и хората, пред които се разкрих ме приеха, животът ми определено се промени драстично. Аз наистина вече бях щастлив, аз наистина започнах да върша разни неща с живота си, не просто да го карам ден за ден. Изградих интересни хобита, някои преоткрих, срещнах се с интересни хора, научих много уроци и продължавам да уча. За това минало време мога да кажа, че постигнах повече неща, отколкото например през изминали 5 години от своя живот. Върна ми се мотивацията, върна ми се желанието за живот, а не просто съществуването.

През годините винаги е имало все някой, който да ми помогне, да ме изслуша, разбере, но все пак вярвам, че щом успях да премина през целият този ад без психолог, всеки човек може да се справи с всичко. Мислех си, че емоционалните и чувствителни хора, какъвто съм аз са слабите, но е точно обратното. Може би ако не бях такъв, никога нямаше да се справя с живота, който имах и отчасти все още имам. До ден днешен човекът, който би трябвало да наричам баща присъства в живота ми, но е просто баща по документи. Той живее, за да е вечно опиянен. Даже вече не изтрезнява.

Не го обичам, не го приемам. Няма как да му простя. И в следващия си живот няма да му простя. Не искам да го познавам. Мнението на случайни и неслучайни хора наистина спря меко казано да не ме интересува. Изплувах от тъмната бездна, в която бях години наред. Изчистих калта от себе си. Прогледнах. Преоткрих се. Преродих се. Обичам се. Намерете пътя, обичайте се и Вие.

Животът е прекрасен с всичките си палитри.


Това е личната история на Д.Н., изпратена ни от него.