Моята история: доброволецът

Специализирана помощ за пациенти с ХИВ/СПИН
30.11.2017
Работното време на чата през празничните дни
14.12.2017

Подавам ръка

Мисля си, че рано или късно идва момент, в който искаш да предадеш нататък. Не защото си някакъв свръхчовек без проблеми, а защото една невидима машинка се е задействала. Една човешка машинка, наречена отговорност. Лесно е да наблюдаваш отстрани и да констатираш колко е кофти средата, да сравняваш очевидните различия с така наречените „развити общества“ и да цъкаш с език с цинично примиренчество, че едва ли не тук, в България, сме обречени. Този пасивен период от живота ми, освен очевидното удобство на страничен наблюдател, ме сдоби и с огромно количество тревожност от чувството на абсолютна безпомощност.

Започнах да обмислям какво бих могъл да направя – с опита си и със знанията си, да се задействам не по посока промяна на света, а по посока „аз участвам в този свят и мога да му дам нещо“. Точно тогава се появи „Сингъл Степ“ – пространство, в което видях възможността и привилегията да съм полезен. И може би тук е момента да кажа, че съм хомосексуален. Напълно открит, приет от важните за мен хора, в сериозна връзка и вече загърбил усещането, че сексуалната ориентация е определящ и основен фактор за съществуването ми. Да, тя е част от мен, но не ме изчерпва. Казвам го, защото наблюдавам как често се преуголемява значението ѝ до степен, в която сами се изключваме от обществото, защото то действа като огледало на собствените ни страхове – че ще бъдем дисквалифицирани, унизени и в крайна сметка – осъдени на изолация. Не казвам, че не е трудно – особено в началото, когато след думите „Аз съм…“ настъпва задушаващо мълчание, все едно някой ти е опрял нож на гръкляна, докато цялото ти същество копнее да се разкрие. И да – отхвърляне има, но предразсъдъците са си човешко изобретение.

Вярвам, обаче, че това, което често ни саботира по пътя към разкриването ни са очакването и надеждата, че ще бъдем приети от всички, на всяка цена. Ако погледнем реалистично, земята просто не се върти по този начин. А и така не прехвърляме ли на другите твърде голяма отговорност? В крайна сметка приемането и разкриването са въпрос на личен избор. И нуждата някой да е до теб, докато си объркан, тъжен, уплашен или когато просто искаш да говориш, а няма с кого, е напълно човешка и нормална. Благодарен съм на „Сингъл Степ“, че мога да подам ръката си в такива моменти – така, както някой някога е подавал ръката си на мен.

А.

Доброволците на "Сингъл Степ" работят на онлайн чата за подкрепа всеки ден от 20:00 до 23:00 часа.