GenerationArt: Росица Траянова

„ХИВ – помним, действаме, продължаваме”
16.05.2020
Осми епизод от нашия подкаст вече е онлайн
19.05.2020

Представяме ви Росица: режисьор

Тя е седмия участник, който Сингъл Степ избра да участва в #GenerationArt.

Студент си в Париж и учиш Lettre Moderne-cinéma audiovisual (Съвременна литература, кино и аудиовизуални изкуства). Разкажи ни повече кога и как се влюби в киното?

Lettres Modernes е част от департамента и въпреки че имам една завършена година в клас на Съвременна литература, киното зовеше. Влюбих се в него още като малка, но реших да се превърне в начина ми на живот малко преди да завърша гимназия. Открих първо драматургия и след това – режисурата. Писането винаги е първоначалото. Или, както един мой бивш учител казваше, „Има лоши филми с добри сценарии, но добър филм с лош сценарий не може да съществува.“

Имаш блог – как би описала амалгамата от формати и жанрове, чрез които смяташ, че се изразяваш най-добре?

Блог, не знам защо се реших да направя такъв. Правя известни опити да го поддържам, но не особено успешно. Изобщо винаги съм предпочитала литературата на хартия. Да я разлиствам, да я нося, да ми тежи, да усещам мириса ѝ. Никога не съм подкрепяла тази дигитализация на книгите. Книгите трябва да си имат библиотеки, не папки. Наистина не съм добър блогър.

Казват, че изкуството ми е социално ангажирано и съм склонна да се съглася. Вълнуват ме човешките, лични истории, които често подминаваме с поглед. А те са на една ръка от нас, достатъчно близо, за да ни повлияят и още по-близо, за да ни се случат. Може би, откакто пиша сценарии, прозата остана една идея назад, докато поезията, запази своята постоянност в ежедневието ми. Започнах с първите си поетични опити като дете. Все още се уча. Странно ми е да се нарека „поет“.

Още съм на етап къси форми. И в писането, и в снимането. И всъщност е доста трудно да разкажеш история само в десет страници и съответно в толкова минути. А историите са много. И всяка заслужава да бъде чута.

Защо кино в Европа, а не в Щатите или Канада?

Израснах с европейско, независимо кино, към което, признавам, съм адски пристрастна. Разбира се, донякъде ме е привличала мисълта да пробвам в Америка и/или Канада, все пак Ксавиер Долън ми е един от любимите режисьори, но времето ще покаже. Така или иначе корените ми са в Европа, а изкуството винаги се влияе от тях.

Ти си автор на няколко късометражни и документални филми. Коя е обединяващата тема или теми, които те водят през изкуството ти?

В зародиша на всяка идея има един личен момент, едно особено усещане на стоп-кадър, в който най-ясно концепцията си казва думата, не аз, тя. Винаги оставям историята да се оформи, да бъде самостоятелна в известна степен, аз просто я донаписвам и ѝ давам форма. Дали ще е история за комплекса на Електра, за бежанец, който продава цветя, за бунтарка, отхвърлена от семейството си или момиче, попаднало в клопката на хероина, някъде зад цялата история, тлее ядрото на видяното, чутото и/или изпитаното. Избягвам да се конкретизирам в една тема, смятам, че светът е необятен и тепърва ще откривам хоризонти, които да разказвам. Въпреки това, хуманността и вътрешният човешки свят е център на всеки мой проект.

Untitled design - 2020-05-19T131107.585
vice versa казах ти, очите са просто шепа секунди, безвремие, в което разменяме себе си за някой, който да ни научи как да живеем с едната

Кога е опасно личният живот да се пренесе твърде буквално върху изкуството, но и възможно ли е изкуство без биографични елементи?

Не съм опитвала да разкажа лична история, вероятно чуждите ме докосват по различен начин, не съм сигурна. Въпреки това, смятам за невъзможно да изградим образ без да се поставим на негово място и това е задача, която винаги си поставям, преди да започна да пиша даден проект. Трябва да знаем какво изпитва, чувства и мисли персонажът, за да му вдъхнем живот, а той на свой ред – да предаде съобщението, което искаме.

Помня, че когато завърших тийнейджърския си опит за роман „Химера за живот“, главната героиня ми липсваше. Буквално. Някак живеех паралелно с нея и краят ѝ беше като онези събуждания сутрин, проверявайки датата, деня, часа и близките ти, чудейки се дали наистина се е случило или просто е било сън. Границата между двете често е тънка. Чисто емоционално.

Върху какво работиш в момента?

Последният ми проект е свързан с емоционалното насилие и ответните последици. Забързани в ежедневието, в ритъма на живота, в проблемите, които виждаме по-ясно от всичко останало, унесени в някакъв делириум, времето ни се изплъзва като пясък между пръстите. Обръщаме се и вече са минали години, жената до нас е забравила какво е да ѝ откъснеш безпричинно цвете от градината на баба си, родителите ти не си спомнят последния път, в който вечеряхте заедно, ти не си спомняш кога за последно игра с детето си. Мисля, че с развиването на дигиталната комуникация в социалните мрежи и затварянето ни в онлайн съществуване, забравяме тежестта на думите. А те могат да бъдат безобразно тежки камъни, хвърлени често върху най-близките ни.

Какви са творческите ти амбиции и мечти?

Мечтая да намеря мястото си, където мога да творя без непрекъсната бримка на страха от това дали ще успея да намеря начин да реализирам даден проект. Всеки от изброените филми са правени буквално на издихания и добра воля от приятели, вярващи в независимото кино и неговия смисъл. И това е колкото мотивиращо, толкова и изморително. Всяка награда и статуетка са споделена радост между екипа, защото знаем с колко усилия сме го постигнали. Заедно. Безкрайно благодарна съм на тази шепа хора, чиито имена се преповтарят в надписите на всеки проект, че са до мен, давайки собствената си енергия, труд, творчество и често безсъние, но ми е безкрайно мъчно, когато трябва отново да ги потърся, без да мога да им предложа една идея повече, защото отново съм се сблъскала със затворени врати. Това е болна тема.

Сподели колко усилия и отдаденост са коствали проектите ти досега. Какво би казала на един млад човек, който се колебае дали да се захване с това колкото магическо, толкова и изтощаващо нещо, наречено кино?

Всеки артист полага неимоверни усилия в своята работа и там се крие точно тази магия на изкуството и неговата уникалност. За мен трудната част като независим режисьор е да намеря продукция, която би подкрепила късометражен проект, странящ от комерсиалните теми. Останалото е удоволствие. Всеки, който има афинитет към киното, независимо дали предпочитанията му са за "пред" или "зад" камерата, бих го посъветвала да се гмурне в неговите води. Необятността му е все още неразгадана карта.

Може да харесате официалната Facebook страница на Росица Траянова , да разгледайте блога й или пък да се абонирате за канала й във Vimeo.


Росица е седмият участник, избран да бъде представен в GenerationArt – пространство, в което можеш да се изразиш и да покажеш своето изкуство. Ако и ти искаш да се включиш, поканата е отворена към хора от цялата страна, без краен срок – пиши ни на с кратко описание на жанра, в който работиш и какво е твоето послание чрез изкуството, което правиш. Без значение каква е твоята посока, какъв е твоят жанр и форма, нямаме търпение да споделиш работата си с нашата публика!



От ноември 2019 г. GenerationArt е част от тригодишния проект „Овластяване на млади ЛГБТИ хора чрез достъп до услуги, мотивация и фокусирана промяна на политики“, който се изпълнява с финансова подкрепа, предоставена от Исландия, Лихтенщайн и Норвегия по линия на Финансовия механизъм на ЕИП. Основната цел на проекта е подкрепа и овластяване на млади ЛГБТИ хора и работещите с тях професионалисти.

Цялата отговорност за съдържанието на тази рубрика се носи от фондация „Сингъл Степ“ и при никакви обстоятелства не може да се приема, че то отразява официалното становище на Финансовия механизъм на ЕИП и Оператора на Фонд Активни граждани България.